Между 14. и 16. юни в нашето училище се проведе обмен, при който Новият камерен хор на гимназия „Шилер“ в град Хайденхайм бе на посещение при нас. София беше първата спирка от източно-европейското им турне. Тук всеки един от 72-мата хористи беше настанен при ученик от Немската.

На 14-ти юни, това беше четвъртък, ученици от 10 „д“ и „е“ се запътиха с господин Хепфер и госпожа Цанева към летището, за да посрещнат германците. Там се срещнахме с други, които също чакаха своите партньори. Забелязах, че измежду тях имаше и няколко осмокласници и всички те бяха малко изплашени. И с право- за много ученици това щеше да бъде първата възможност да участват в такъв обмен, а от опит знам, че първият път си е със сигурност плашещ. Моите приятели от ДСД-паралелките също бяха много нетърпеливи за обмена.

С почти цял час закъснение гостите ни най-накрая излязоха. Заведохме ги по домовете си, но повечето от нас се възползваха от хубавото време и веднага след това си направиха разходка из града с немците. В парка пред Народния театър срещнахе много от нас. Но нямахме прекалено много време за разходки, тъй като на следващия ден немците трябваше едва в 9 часа да са пред училище- имаха репетиция.

Помеждудругото не е никак лесна задача да организираш обмен с толкова много души. Да изискваш, че от над 100 тийнейджъри всички ще бъдат точни, си е направо нелепо. Въпреки това действителността беше следната: в 9 часа се бяха събрали почти всички и господин Хепфер сновеше между нас и раздаваше шишета с вода. След съответните репетиции, двата хора се срещнаха, за да се подготвят за съвместния си концерт по-късно вечерта. Ние всички бяхме изумени с каква лекота диригентът им, Томас Камел, водеше общата репетиция.

След това немците изнесоха на стълбите пред Народния театър един малък концерт за нас. Песните от репертоара им бяха много динамични и раздвижени, с пляскане и дори акомпанирани от джембе. Във всеки случай добихме представа за истинския концерт по-късно, и всички определено бяхме много развълнувални.

Свободното време на обяд използвахме, за да покажем на гостите си центъра и разбира се да хапнем по нещо. Интересното е, че се бяхме разпределили по групи спрямо компаниите на немците. Поради тази причина всеки имаше възможността да опознае по-добре някои от съучениците си- или въобще да се запознае с тях.

Самият концерт беше едно много вълнуващо преживяване, изпълнено с многообразни емоции. Първо българите изпяха 4 песни- 2 православни песнопения и 2 народни песни. Хайлайтът на техния мини-концерт определено беше последната им песен, „Що ми домилело“. Тя беше много енергична и постепенно се забързваше, като толкова запомняща се я направи народния глас на Рали, която пее и в народен хор; и ритмичните закачливи удари по тарамбуката на една конкретна персона. От това изпълнение публиката беше заредена с трескава енергия.

Програмата на немският хор пък беше пътешествие из времето. Започнаха с църковни песни- първо от Ренесанса, после и от по-късни епохи. Продължиха с произведения на по-съврменни автори, като например Грийг. Изпяха и песен, която беше писана от един от тях! Накрая изпълниха две съвременни поп парчета и готиното беше, че бяха акапелни и едната беше аранжировка на Pentatonix. Четири-пет-гласни изпълнения отвиват много на поп музиката явно. След бурните аплодисменти двата хора изпълниха още четири песни. Първите две бяха български- немците едва изговаряха думите на едната, но това не е изненадващо, при положение, че текстът в темпо 170 удара в минута звучи направо като скоропоговорка (а самите думи на мен ми звучат като на японски). Краят дойде с „Happy“ на Фарел и „We are the world“ на Майкъл Джексън- две песни, които всеки знае и всеки харесва. Пред съблекалните след концерта се състоя един епичен джембе-тарамбука дръм-оф.

Развеселени тогава се запътихме към ресторанта- цялата група от 140 човека (плюс- минус 10-20). И трябваше да стигнем до там с градски транспорт. Противно на очакванията, това се оказа възможно с два тролея, било то и малко сгъчкано. В ресторанта имаше освен традиционни български ястия и битови декори една певица, която пя за нас класически естрадни и народни песни. И ние, както споменах, развеселени, направихме точно това, което ни подсказваше балканската ни кръв. Първоначално бяха хора, на които немците много се насладиха- един обмен не е пълноценен без „Бяла роза“. След това обаче използвахме дансинга, просто да си денсим на класически български рок. Най-сладкото беше, че не танцувахме само с приятелите си. Всеки танцуваше с хора, които бегло познаваше- единайсетокласници с осмокласници, деветокласници с дванайсетокласници, българи с немци.

Именно това направи този обмен толкова забележителен и незабравим: бяха сключени толкова много нови приятелства- невероятно много. Почти всеки от нас все още поддържа контакт с партньора си, че дори и с други немци. Трябва да се спомене, че това бяха бивши ученици на господин Хепфер, който познавайки и нас, и тях, можа да ни препоръча кого да приемем. В крайна сметка обаче абсолютно всички германци се оказаха готини и разговорите с тях течаха плавно и приятно.

В заключение може да се каже само едно: с удовлствие бихме ги приели на гости още веднъж!

Яна Стойкова, 10E

[Show as slideshow]

Страницата е налична и на: Deutsch